Петър Волгин и неговият Живот в радиото - Умнокрасивитетът срещу „Политически НЕкоректно“
" Живот в радиото ", по този начин е озаглавил автобиографичната си книга (изд. " Изток-Запад " ) популярният водещ, публицист и политически коментатор Петър Волгин, която преди дни бе показана на публиката.
На близо 400 страници Волгин споделя на първо място за работата си в стратегия " Хоризонт " на БНР, където е бил дълготраен началник и водещ на предаванията " 12 плюс 3 ", " Без надзор ", " Дим над водата ", " Деконструкция " " Политически НЕкоректно ". Някои от тях са сваляни от ефир, а Волгин постоянно е наказван и даже уволняван.
В книгата той споделя за всички борби, които е трябвало да води в името на това слушателите да чуват неща, за които не е признато да се приказва.
Професионалният път на Петър Волгин в БНР е историята на една непрекъсната опозиция, на перманентната гражданска война против статуквото.
С книгата си, както и с всиките си изяви Петър Волгин демонстрира, че би трябвало да чупим клишета, да излизаме от заложените схеми. Само по този начин можем да бъдем сигурни, че животът ни има смисъл.
Епицентър. бг ще разгласява няколко фрагмента от книгата на Волгин " Живот в радиото ".
Днес ви предлагаме главата:
Умнокрасивитетът
против „ Политически НЕкоректно “
В радиото се бях концентрирал главно върху развиването на новото предаване. Още през цялото време на „ Политически НЕкоректно “ стана ясно, че формулата с двамата водещи в два разнообразни дни, която измислихме с Божан, е добра. Добър се оказа и изборът на Силвия Великова. С нея в никакъв случай не се уговаряхме кой кого да кани или кой каква тематика да развива. И без такива ангажименти предаванията на двама ни носеха друго звучене. Просто тъй като имахме разнообразни политически, а и идеологически желания.
Още от първите издания на „ Политически НЕкоректно “ ясно заявих своите позиции. Категорично не одобрявах актуалния демократичен модел на мислене. Не одобрявах модела, който поставяше в центъра на всичко пазара и самостоятелния триумф непременно. Също по този начин изрично отхвърлях глобализаторските тези, съгласно които националната страна трябваше от ден на ден да отстъпва прерогативите си на всевъзможни наднационални институции. Ако сходен развой станеше необратим, това щеше да значи, че властта дефинитивно щеше да премине в ръцете на световната олигархия, на мултинационалните компании. Най-силно от това биха потърпевши елементарните хора, тези, които живееха от заплата до заплата.
Обсъждах тези въпроси със слушателите на „ Политически НЕкоректно “, базирайки се главно на протичащото се в международната политика. В края на 2020 година главното събитие в интернационален проект бяха президентските избори в Съединени американски щати.
На тях настоящият американски президент Доналд Тръмп се изправи против претендента на Демократическата партия Джо Байдън. През 2016 година Тръмп завоюва президентските избори не тъй като е някакъв политически талант. Спечели ги, тъй като най-добре въплъщаваше един метод на мислене, харесван от от ден на ден хора. Тези хора желаеха страната да престане да прахосва своите запаси за неразбираеми задачи в чужбина и да се заема главно с решаването на вътрешните проблеми.
Искаха елитът да излезе от демократичния пашкул и най-сетне да заживее в действителността. Беше им писнало от „ вашингтонското тресавище “ и желаеха отпред на страната да застане някой, който ще може да го пресуши. Доналд Тръмп най-добре отговаряше на този облик. И по тази причина беше определен.
Само че през идващите четири години дълбоката страна в Съединените щати, т.е. демократичното статукво от политици, медии, анализатори, направи всичко допустимо, с цел да накара хората да повярват, че новият американски президент е нещо приблизително сред Хитлер и Чикатило. Имаше безчет подправени обвинявания против него, имаше даже процедура по импийчмънт.
В самото навечерие на изборите гласоподавателите бяха заливани с проучвания, съгласно които Байдън води с до 10 % и че на изборите ще размаже настоящия президент. Вярно, Джо Байдън завоюва, само че това беше победа, която породи доста въпросителни. Най-вече поради съмнителната си почтеност.
А самият Байдън бе класическо въплъщение на политическото статукво. От половин век беше в политиката. С всички произлизащи последствия. Включително и с по този начин добре познатата в България шуробаджанащина. Бидейки американски вицепрезидент през интервала 2009–2017 година, баща Байдън уреди сина си Хънтър на високоплатена работа в „ Бурисма “, най-голямата частна енергийна компания в Украйна. Хънтър Байдън не разбираше нищо от енергетика, само че когато татко ти е вицепрезидент, това няма никакво значение.
А когато тогавашният украински основен прокурор Виктор Шокин стартира да проверява непозволените дейности на „ Бурисма “, баща Байдън заплаши, че в случай че прокурорът не си отиде, той персонално ще спре траншът за Украйна в размер на един милиард $. И Шокин си отиде.
А в този момент индивидът, който изнудваше цяла страна с настояването да бъде спряно следствие против компания, в която работи синът му, искаше да стане идващият американски президент. Джо Байдън беше определен за претендент на демократите не тъй като притежаваше някакви забележителни качества. Като типичен дълготраен хлъзгав политик той можеше да се променя като хамелеон. Байдън беше една неразбираема картинка, която всеки можеше да оцвети съгласно желанията си. Крайнолевите си го представяха като герой против расизма, а по-умерените като спокоен и балансиран общественик. Тези пък, които вложиха в него, имаха едно-единствено предпочитание – да върне страната във времето на неограничаваните от нищо пазарен фундаментализъм и американска надмощие по света.
Говорейки в „ Политически НЕкоректно “ за президентските избори в Съединени американски щати и въобще за обстановката там, обръщах особено внимание на държанието на множеството американски медии. Не единствено тъй като бях привързан по тематиката, а и тъй като точно медиите определяха и дефинират метода на мислене на множеството хора. През последните четири години мейнстрийм медиите в Съединени американски щати непрестанно повтаряха на гласоподавателите какъв брой грубо са се объркали, като са дали своят вот за Доналд Тръмп. Внушаваха им, че единствената опция да изкупят „ виновността “ си е в този момент да гласоподават против него.
Вървеше и спомагателното подстрекателство, че всеки, който упорства и гласоподава за Тръмп, е простак, селянин, расист, бияч на дами и деца. В последна сметка тази неспирна агитация даде своя резултат. Много гласоподаватели гласоподаваха за Джо Байдън точно от боязън да не бъдат възприемани като простаци, селяндури, расисти и биячи на дами. На тези хора в действителност беше отнета свободата да мислят сами. Мейнстрийм медиите го правеха вместо тях.
Именно те изиграха главната роля в раздухването на анти-Тръмп нервността. През последните четири години тя непрестанно нарастваше. Рупори на демократичния хайлайф като „ Ню Йорк Таймс “ и Си Ен Ен престанаха да бъдат същински медии и се трансфораха в пропагандни оръжия на Демократическата партия. Истината нямаше никакво значение за тези медии. Единственото, което ги вълнуваше, беше по какъв начин да ударят американския президент. Включително и с поредност от подправени вести, най-фрапантната от които беше така наречен съветска връзка, съгласно която Тръмп станал президент посредством главно на „ помощта от Кремъл “. И даже когато тези нелепости бяха опровергани от формалните държавни комисии, демократичните малките екрани и вестници продължаваха да ги повтарят.
Вярно, в един миг изглеждаше, че обществените мрежи са превъзходен метод да заобиколиш пристрастните медии. След като можеш да използваш ефикасно фейсбук и туитър, към този момент не е нужно да се молиш на малките екрани да не лъжат в репортажите си или на вестниците да те интервюират. С помощта на обществените мрежи стигаш непосредствено до хората. Само че се оказа, че фейсбук и туитър напълно не са такова прелестно царство на свободата, за каквото обичат да се показват. След като при започване на януари 2021 година последователи на Доналд Тръмп нападнаха постройката на Конгреса във Вашингтон, профилите на някогашния американски президент в тези обществени мрежи бяха закрити.
За следващ път стана ясно, че притежателите и ръководителите на тези мрежи са също част от „ дълбоката страна “ дружно с обичайните медийни магнати, партийни шефове, началниците на тайните служби. И когато някой си разреши да разклати прекомерно мощно системата, той мигновено бива забраняван. Свобода имаш единствено тогава, когато се движиш в коловоза на демократичния мейнстрийм. Иначе си навън. И всеки може да бъде подложен на цензура – както водачът на камион, по този начин и президентът.
Другата тематика отвън вътрешните ни политически боричкания, която постоянно обсъждахме през първите месеци на „ Политически НЕкоректно “, беше обвързвана с връзките сред България и Северна Македония. В края на 2020 година България на процедура наложи несъгласие върху началото на договарянията за влизането на съседите ни в Европейски Съюз. Всъщност София направи това, което трябваше да свърши доста от дълго време. Каза, че Скопие няма да види Европейски Съюз, до момента в който македонците не престанат да фалшифицират историята и да си присвояват българското историческо завещание. Тази твърда позиция, освен това от страна на всички политически сили, изненада мнозина.
Както у нас, по този начин и в чужбина. Ние бяхме привикнали нашите политици да се съгласяват с всичко, което ни кажат огромните братя. И ето в този момент ни споделяха, че не би трябвало да вършим проблеми на Северна Македония за Европейски Съюз. Явно чакаха ние покорно да се съгласим. Българската страна обаче – както ръководещите, по този начин и опозиционните партии – изненада всички с твърдата си позиция, че оттегляне няма да има.
В „ Политически НЕкоректно “, както и в другите ми авторски излъчвания преди този момент, непрекъснато подлагах на критика политическия ни хайлайф точно тъй като постоянно покорно се съгласяваше с задграничните инструкции. Сега обаче имах рядко появяваща се причина да утвърждавам дейностите на нашите политици. В същото време имах основанието мощно да подлагам на критика едни други българи. Тези, които смятаха, че схващат от всичко и че са носители на безспорното познание по всички вероятни тематики. Въпросните хора намерено се солидаризираха с формалната позиция на Северна Македония. Да, те имаха български документи за идентичност, обаче опищяха света, откакто излезе българското несъгласие. Надълго и нашироко обясняваха какъв брой недалновидна била нашата позиция.
Как била демонстрация на първичен шовинизъм. Как европейците ни се смеели. И по какъв начин мигновено трябвало да ревизираме мнението си и да се откажем от ветото. Защото единствено по този начин сме можели да измием срама от челото, който сами сме си лепнали. Щеше да е разбираемо, в случай че сходни нелепости бяха изговорени от представители на северномакедонския хайлайф, от техни политици или интелектуалци. Но не. Това го говореха българи, които се водеха учени, професори, доценти. Всъщност тяхната антибългарска позиция беше изцяло разбираема. Тези хора от дълго време бяха трансформирали охулването на България в своя специалност. При това добре заплатена.
Фактът, че някои от тях се водеха на щат в някой български университет, нищо не значеше. Защото главните им приходи идваха не оттова, а от присъединяване им в планове на финансирани извън неправителствени организации. А с цел да те позволен до сходно присъединяване, трябваше да гарантираш, че си подготвен да защитиш всевъзможни други ползи, само че не и българските. Така че колкото по-силен антибългаризъм демонстрираш, толкоз финансирането ставаше по-голямо.
Борбата ми против антибългарски настроения умнокрасивитет, която стартира през лятото на 2013 година, в никакъв случай не преставаше. Измислих този неологизъм, който последователно се наложи в общественото пространство, употребявайки прословутата фраза „ умни и красиви “. Така нарекоха сами себе си хората, които през 2013 година желаеха оставката на държавното управление на Пламен Орешарски. Твърде скоро обаче това се трансформира в присмехулно послание, с което бяха назовавани всички тези представители на неправителствени организации, претендиращи да знаят всичко за всичко. Те бяха безусловно уверени, че знаят най-добре по какъв начин би трябвало да се прави политика, да се управлява стопанската система, да се развива бизнесът. Нахална рекламация, несъмнено, обаче малко хора ѝ се противопоставяха.
Просто „ умнокрасивите “ заемаха значими позиции в ръководството на страната и най-много в медиите, тъй че можеха да очернят всеки, който се изправи против претенциите им за великолепие. На мен пък не ми пукаше за позициите им и непосредствено споделях всичко, което си мислех за тях. А нищо хубаво не мислех. И надлежно всички разклонения на умнокрасивитета – политически, стопански, медийни – не спираха да сипят огън и жупел по мой адрес. От 2013 година до ден сегашен е по този начин.
Съвсем естествено новото ми предаване „ Политически НЕкоректно “ също стана обект на техния яд. Умнокрасивитет използваше всяка опция, с цел да протръби „ какъв брой неприятно е това предаване “. В началото на 2021 година излезе един дълъг-дълъг отчет, отдаден на въпроса, дали Българска национална телевизия и БНР извършват публичните си функционалности. Подобни отчети се бълваха на кг от най-различни НПО-та, като главната им цел беше да пишат това, което се харесва на западните донори. В тези трудове постоянно биваха откривани и заклеймявани едни „ неприятни момчета “ и „ неприятни излъчвания “. Авторите на отчетите внушаваха, че въпросните персони „ пречат на демокрацията “, „ желаят да трансформират евроатлантическия избор на България “ и надлежно са „ доста рискови “. Прозрачната цел на сходни внушения беше, че би трябвало да се води битка с тези „ неприятни хора “, затова западните донори би трябвало да се бъркат непрекъснато за пари, с които да се финансира тази битка.
Както и в доста други сфери, и тук ставаше дума за пари. Либералните Неправителствени организации деятели си измисляха врагове, с цел да имат след това очи да врънкат западните си спомоществователи за още финансиране, което да подкрепя „ справедливата им битка “. В цитирания нагоре отчет ролята на „ неприятното момче “ беше безапелационно присъдена на мен. Обвиняваха ме във всевъзможни „ грехове “. Бяха написали, че съм защитавал Тръмп и съм подлагал на критика Байдън.
Изумяваха се от обстоятелството, че заемам антиглобалистки и антилиберални позиции. Особено мощно се дразнеха от позицията ми за Северна Македония. Съвсем естествено беше да се нервират. Авторите на отчета получаваха финансирането си от същите западни организации, които финансираха и тези, по документи български учени, които призоваваха България да спре да се тормози от лъжите на Скопие, да не обръща внимание на македонските исторически фалшификации в името на „ европейската интеграция на Западните Балкани “. Винаги когато четях сходни неща, изпитвах дълбока наслада. Подобни рецензии посочваха най-добре, че извършвам сполучливо задачата, която постоянно съм си поставял. А тя е да оборвам статуквото. Без значение дали е политическо, обществено, религиозно, полово. В „ Политически НЕкоректно “ непрекъснато се подгавряхме с господстващите евроатлантически клишета и това очевидно мощно дразнеше техните български пропагандатори.
Именно позицията ми по редица външнополитически тематики най-силно дразнеше демократичните цербери. Аз изрично отказвах да се включа в инициираното от евроатлантическите пропагандатори храчене на Русия, както и да величая финансираните от Запада съветски „ опозиционери “, като прехваления Алексей Навални. Ето какво написах във фейсбук във връзка следващата протестърска бутафория, разиграла се в Москва при започване на 2021 година:
Руските „ умни и красиви “ са съвсем като българските – досадно едноизмерни, претенциозно нарцистични, глуповато псевдогероични. Самовеличаят се, представяйки си, че сатанизирайки Путин, правят някаква изключително дълбока мисловна активност. Всъщност са клиширани до безсрамие. Между тях, несъмнено, има и такива, които задоволително добре осребряват своята опозиционност.
Залепили са се в точния момент към задграничните грантови схеми и са усвоили изкуството да се харесват на всяка задокеанска администрация – и на Тръмп, и на Байдън. И въпреки всичко ми се коства, че броя на „ потребните идиоти “, на тези, които „ ненавиждат гратис “, е по-голяма. Те се популяризират като рицари на свещената истина, като глашатаи на безкористността и по никакъв начин не осъзнават, че са амебоподобни марионетки на властови центрове в чужбина. А пък тези, дето се бяха събрали да „ пазят Навални “ в София, са най-гротескни. Ерзац на ерзаца, екземпляри, извадени от кунст камера, натъпкана с аномалии. Изпитват безгранично доверие в себе си. Прекланят се пред личната си простащина. Приличат на средностатистическа женица, повярвала, че е „ Мис Вселена “. Ако не друго, най-малко веселят публиката.
Тези и други сходни мои постове напряко изкарваха българските либерали от кожата им. Мен пък мощно ме дразнеше демократичното лицемерие по някои изключително значими интернационалните въпроси. Особено по тематики като отбрана на свободата на словото и на правата на хората да подлагат на критика властта. Която и да е тя. През май 2021 година доста нашумя един случай със арестуван жител на Беларус, който подлагаше на критика дългогодишното ръководство на беларуския президент Александър Лукашенко. Опозиционерът се наричаше Роман Протасевич, подлагаше на критика Беларус от комфортната Полша и беше арестуван, откакто самолетът, в който пътувал от Атина, беше заставен да кацне на летището в Минск. Всички европейски и американски политически водачи приканиха задържаният да бъде освободен и заплашиха Беларус и нейния президент с тежки наказания.
Щях да допускам в искреността на тяхното отвращение, в случай че бяха реагирали със същия жар при всички сходни обстановки в недалечното минало. Например в оня случай, когато през 2013 година принудително беше партерен самолетът на боливийския президент Ево Моралес. Принудиха самолета да кацне, а след това го и обискираха, тъй като имаше информация, че в него пътува Едуард Сноудън. Тогава нямаше възмутителни заявления във връзка това очевидно нарушение на всевъзможни писани и неписани правила. Нямаше специфични съвещания на брюкселските служители. Нямаше закани за наказания. А Едуард Сноудън заслужаваше доста по-голяма отбрана от това беларуско тамагочи. Най-малкото тъй като разкри една ужасяваща картина на подслушване и следене, основана от американските специфични служби.
Случващото се с създателя на Уикилийкс Джулиан Асанж също не провокира стихия от отвращение от страна на западния политически хайлайф. Човекът изкара седем години в посолството на Еквадор в Лондон, без да може да излезе на открито. От две години е в английски затвор, а отбраната му прави всичко допустимо да не бъде екстрадиран в Съединени американски щати, където няма да му се случи нищо хубаво. Както и на Сноудън. А точно с помощта на изнесените данни от Асанж ние научихме голям брой мръсни секрети на международната дипломация. Видяхме документи, които едно към едно демонстрират, че красивите приказки за отбрана на свободата и демокрацията са за непоправимите наивници, а огромната политика се движи само от персоналните ползи на великите сили.
Вероятно по тази причина представителите на тези велики сили не опазиха Асанж, а в този момент се мятат на амбразурата в отбрана на един подозрителен персонаж. Още през цялото време на тази сага въпросният Роман Протасевич не ми приличаше на воин и страдалец на свободното слово. Не ми се виждаше морално целесъобразно да си стоиш на мира в Полша, както правеше Протасевич, откъдето да призоваваш сънародниците си да се бунтуват против режима на Лукашенко. Само си представете картинката.
Разположил се е Протасевич комфортно пред преносимия компютър, пие си смутито и подбужда беларуските младежи да излизат на протест против властта в Беларус. А това на процедура значи, че тези хора ще бъдат бити и затваряни. Хайде, като си подобен храбрец, зарежи преносимия компютър и биозакуската и иди в Минск физически да протестираш, а освен виртуално. Но очевидно смелостта не е измежду качествата на въпросното лице.
След като споделих всички тези размишления в „ Политически НЕкоректно “, българският умнокрасивитет още веднъж ревна. Оказа се, че представители на тази обществена група има и измежду управлението на БНР. В радиото си имаме един така наречен Обществен съвет, който би трябвало да бъде връзката сред медията и гражданското общество. Председателят на това звено се оказа неприкрит соросоид.
Този човек непрекъснато звънеше на генералния шеф, с цел да му се оплаква от нещата, които приказвам в ефир. След коментара ми за западното двуличие в тази ситуация с Протасевич въпросният ръководител разгласява от името на Обществения съвет декларация, в която искаше публицистичната гилдия на стратегия „ Хоризонт “ да ме жигосах, а аз персонално да се извиня за думите си. За голямо страдание на този ръководител както управлението на програмата, по този начин и редколегията бяха безапелационни, че всеки публицист има правото да показва мнение в коментарно предаване, изключително когато е рамкирано като персонална позиция.
Всеки път когато разгорещено подчертавах цензорската същина на българските либерали и евроатлантици, когато обяснявах, че тези биха били най-непробиваемите комунисти, в случай че се бяха родили няколко десетилетия по-рано, Божан ме успокояваше с думите: „ Ама нали ти таман това искаше – да ги ядосаш, да ги докараш до нервност. Ето че и този път съумя. Така че не се вълнувай. Радвай се. “
Както в доста други случаи, Божан и по този пункт имаше право. А с изключение на всичко останало притежаваше удивителното качество да ме успокоява. Колкото и ядосан да бях, задоволително беше той да каже няколко фрази, с цел да се уталожи гневът ми.
Това, несъмнено, не беше толкоз учудващо. С Божан работехме повече от 20 години и можехме да се разберем с по няколко думи. Надявах се, че ще продължим да работим по този начин. Поне до моето пенсиониране, в случай че го доживеех, несъмнено. Бях по-голям от Божан със седем години и щях да се пенсионирам по-рано. Понякога се чудех дали няма да му е скучно в радиото без мен. Съвсем скоро животът направи тези разсъждения безпредметни...
На близо 400 страници Волгин споделя на първо място за работата си в стратегия " Хоризонт " на БНР, където е бил дълготраен началник и водещ на предаванията " 12 плюс 3 ", " Без надзор ", " Дим над водата ", " Деконструкция " " Политически НЕкоректно ". Някои от тях са сваляни от ефир, а Волгин постоянно е наказван и даже уволняван.
В книгата той споделя за всички борби, които е трябвало да води в името на това слушателите да чуват неща, за които не е признато да се приказва.
Професионалният път на Петър Волгин в БНР е историята на една непрекъсната опозиция, на перманентната гражданска война против статуквото.
С книгата си, както и с всиките си изяви Петър Волгин демонстрира, че би трябвало да чупим клишета, да излизаме от заложените схеми. Само по този начин можем да бъдем сигурни, че животът ни има смисъл.
Епицентър. бг ще разгласява няколко фрагмента от книгата на Волгин " Живот в радиото ".
Днес ви предлагаме главата:
Умнокрасивитетът
против „ Политически НЕкоректно “
В радиото се бях концентрирал главно върху развиването на новото предаване. Още през цялото време на „ Политически НЕкоректно “ стана ясно, че формулата с двамата водещи в два разнообразни дни, която измислихме с Божан, е добра. Добър се оказа и изборът на Силвия Великова. С нея в никакъв случай не се уговаряхме кой кого да кани или кой каква тематика да развива. И без такива ангажименти предаванията на двама ни носеха друго звучене. Просто тъй като имахме разнообразни политически, а и идеологически желания.
Още от първите издания на „ Политически НЕкоректно “ ясно заявих своите позиции. Категорично не одобрявах актуалния демократичен модел на мислене. Не одобрявах модела, който поставяше в центъра на всичко пазара и самостоятелния триумф непременно. Също по този начин изрично отхвърлях глобализаторските тези, съгласно които националната страна трябваше от ден на ден да отстъпва прерогативите си на всевъзможни наднационални институции. Ако сходен развой станеше необратим, това щеше да значи, че властта дефинитивно щеше да премине в ръцете на световната олигархия, на мултинационалните компании. Най-силно от това биха потърпевши елементарните хора, тези, които живееха от заплата до заплата.
Обсъждах тези въпроси със слушателите на „ Политически НЕкоректно “, базирайки се главно на протичащото се в международната политика. В края на 2020 година главното събитие в интернационален проект бяха президентските избори в Съединени американски щати.
На тях настоящият американски президент Доналд Тръмп се изправи против претендента на Демократическата партия Джо Байдън. През 2016 година Тръмп завоюва президентските избори не тъй като е някакъв политически талант. Спечели ги, тъй като най-добре въплъщаваше един метод на мислене, харесван от от ден на ден хора. Тези хора желаеха страната да престане да прахосва своите запаси за неразбираеми задачи в чужбина и да се заема главно с решаването на вътрешните проблеми.
Искаха елитът да излезе от демократичния пашкул и най-сетне да заживее в действителността. Беше им писнало от „ вашингтонското тресавище “ и желаеха отпред на страната да застане някой, който ще може да го пресуши. Доналд Тръмп най-добре отговаряше на този облик. И по тази причина беше определен.
Само че през идващите четири години дълбоката страна в Съединените щати, т.е. демократичното статукво от политици, медии, анализатори, направи всичко допустимо, с цел да накара хората да повярват, че новият американски президент е нещо приблизително сред Хитлер и Чикатило. Имаше безчет подправени обвинявания против него, имаше даже процедура по импийчмънт.
В самото навечерие на изборите гласоподавателите бяха заливани с проучвания, съгласно които Байдън води с до 10 % и че на изборите ще размаже настоящия президент. Вярно, Джо Байдън завоюва, само че това беше победа, която породи доста въпросителни. Най-вече поради съмнителната си почтеност.
А самият Байдън бе класическо въплъщение на политическото статукво. От половин век беше в политиката. С всички произлизащи последствия. Включително и с по този начин добре познатата в България шуробаджанащина. Бидейки американски вицепрезидент през интервала 2009–2017 година, баща Байдън уреди сина си Хънтър на високоплатена работа в „ Бурисма “, най-голямата частна енергийна компания в Украйна. Хънтър Байдън не разбираше нищо от енергетика, само че когато татко ти е вицепрезидент, това няма никакво значение.
А когато тогавашният украински основен прокурор Виктор Шокин стартира да проверява непозволените дейности на „ Бурисма “, баща Байдън заплаши, че в случай че прокурорът не си отиде, той персонално ще спре траншът за Украйна в размер на един милиард $. И Шокин си отиде.
А в този момент индивидът, който изнудваше цяла страна с настояването да бъде спряно следствие против компания, в която работи синът му, искаше да стане идващият американски президент. Джо Байдън беше определен за претендент на демократите не тъй като притежаваше някакви забележителни качества. Като типичен дълготраен хлъзгав политик той можеше да се променя като хамелеон. Байдън беше една неразбираема картинка, която всеки можеше да оцвети съгласно желанията си. Крайнолевите си го представяха като герой против расизма, а по-умерените като спокоен и балансиран общественик. Тези пък, които вложиха в него, имаха едно-единствено предпочитание – да върне страната във времето на неограничаваните от нищо пазарен фундаментализъм и американска надмощие по света.
Говорейки в „ Политически НЕкоректно “ за президентските избори в Съединени американски щати и въобще за обстановката там, обръщах особено внимание на държанието на множеството американски медии. Не единствено тъй като бях привързан по тематиката, а и тъй като точно медиите определяха и дефинират метода на мислене на множеството хора. През последните четири години мейнстрийм медиите в Съединени американски щати непрестанно повтаряха на гласоподавателите какъв брой грубо са се объркали, като са дали своят вот за Доналд Тръмп. Внушаваха им, че единствената опция да изкупят „ виновността “ си е в този момент да гласоподават против него.
Вървеше и спомагателното подстрекателство, че всеки, който упорства и гласоподава за Тръмп, е простак, селянин, расист, бияч на дами и деца. В последна сметка тази неспирна агитация даде своя резултат. Много гласоподаватели гласоподаваха за Джо Байдън точно от боязън да не бъдат възприемани като простаци, селяндури, расисти и биячи на дами. На тези хора в действителност беше отнета свободата да мислят сами. Мейнстрийм медиите го правеха вместо тях.
Именно те изиграха главната роля в раздухването на анти-Тръмп нервността. През последните четири години тя непрестанно нарастваше. Рупори на демократичния хайлайф като „ Ню Йорк Таймс “ и Си Ен Ен престанаха да бъдат същински медии и се трансфораха в пропагандни оръжия на Демократическата партия. Истината нямаше никакво значение за тези медии. Единственото, което ги вълнуваше, беше по какъв начин да ударят американския президент. Включително и с поредност от подправени вести, най-фрапантната от които беше така наречен съветска връзка, съгласно която Тръмп станал президент посредством главно на „ помощта от Кремъл “. И даже когато тези нелепости бяха опровергани от формалните държавни комисии, демократичните малките екрани и вестници продължаваха да ги повтарят.
Вярно, в един миг изглеждаше, че обществените мрежи са превъзходен метод да заобиколиш пристрастните медии. След като можеш да използваш ефикасно фейсбук и туитър, към този момент не е нужно да се молиш на малките екрани да не лъжат в репортажите си или на вестниците да те интервюират. С помощта на обществените мрежи стигаш непосредствено до хората. Само че се оказа, че фейсбук и туитър напълно не са такова прелестно царство на свободата, за каквото обичат да се показват. След като при започване на януари 2021 година последователи на Доналд Тръмп нападнаха постройката на Конгреса във Вашингтон, профилите на някогашния американски президент в тези обществени мрежи бяха закрити.
За следващ път стана ясно, че притежателите и ръководителите на тези мрежи са също част от „ дълбоката страна “ дружно с обичайните медийни магнати, партийни шефове, началниците на тайните служби. И когато някой си разреши да разклати прекомерно мощно системата, той мигновено бива забраняван. Свобода имаш единствено тогава, когато се движиш в коловоза на демократичния мейнстрийм. Иначе си навън. И всеки може да бъде подложен на цензура – както водачът на камион, по този начин и президентът.
Другата тематика отвън вътрешните ни политически боричкания, която постоянно обсъждахме през първите месеци на „ Политически НЕкоректно “, беше обвързвана с връзките сред България и Северна Македония. В края на 2020 година България на процедура наложи несъгласие върху началото на договарянията за влизането на съседите ни в Европейски Съюз. Всъщност София направи това, което трябваше да свърши доста от дълго време. Каза, че Скопие няма да види Европейски Съюз, до момента в който македонците не престанат да фалшифицират историята и да си присвояват българското историческо завещание. Тази твърда позиция, освен това от страна на всички политически сили, изненада мнозина.
Както у нас, по този начин и в чужбина. Ние бяхме привикнали нашите политици да се съгласяват с всичко, което ни кажат огромните братя. И ето в този момент ни споделяха, че не би трябвало да вършим проблеми на Северна Македония за Европейски Съюз. Явно чакаха ние покорно да се съгласим. Българската страна обаче – както ръководещите, по този начин и опозиционните партии – изненада всички с твърдата си позиция, че оттегляне няма да има.
В „ Политически НЕкоректно “, както и в другите ми авторски излъчвания преди този момент, непрекъснато подлагах на критика политическия ни хайлайф точно тъй като постоянно покорно се съгласяваше с задграничните инструкции. Сега обаче имах рядко появяваща се причина да утвърждавам дейностите на нашите политици. В същото време имах основанието мощно да подлагам на критика едни други българи. Тези, които смятаха, че схващат от всичко и че са носители на безспорното познание по всички вероятни тематики. Въпросните хора намерено се солидаризираха с формалната позиция на Северна Македония. Да, те имаха български документи за идентичност, обаче опищяха света, откакто излезе българското несъгласие. Надълго и нашироко обясняваха какъв брой недалновидна била нашата позиция.
Как била демонстрация на първичен шовинизъм. Как европейците ни се смеели. И по какъв начин мигновено трябвало да ревизираме мнението си и да се откажем от ветото. Защото единствено по този начин сме можели да измием срама от челото, който сами сме си лепнали. Щеше да е разбираемо, в случай че сходни нелепости бяха изговорени от представители на северномакедонския хайлайф, от техни политици или интелектуалци. Но не. Това го говореха българи, които се водеха учени, професори, доценти. Всъщност тяхната антибългарска позиция беше изцяло разбираема. Тези хора от дълго време бяха трансформирали охулването на България в своя специалност. При това добре заплатена.
Фактът, че някои от тях се водеха на щат в някой български университет, нищо не значеше. Защото главните им приходи идваха не оттова, а от присъединяване им в планове на финансирани извън неправителствени организации. А с цел да те позволен до сходно присъединяване, трябваше да гарантираш, че си подготвен да защитиш всевъзможни други ползи, само че не и българските. Така че колкото по-силен антибългаризъм демонстрираш, толкоз финансирането ставаше по-голямо.
Борбата ми против антибългарски настроения умнокрасивитет, която стартира през лятото на 2013 година, в никакъв случай не преставаше. Измислих този неологизъм, който последователно се наложи в общественото пространство, употребявайки прословутата фраза „ умни и красиви “. Така нарекоха сами себе си хората, които през 2013 година желаеха оставката на държавното управление на Пламен Орешарски. Твърде скоро обаче това се трансформира в присмехулно послание, с което бяха назовавани всички тези представители на неправителствени организации, претендиращи да знаят всичко за всичко. Те бяха безусловно уверени, че знаят най-добре по какъв начин би трябвало да се прави политика, да се управлява стопанската система, да се развива бизнесът. Нахална рекламация, несъмнено, обаче малко хора ѝ се противопоставяха.
Просто „ умнокрасивите “ заемаха значими позиции в ръководството на страната и най-много в медиите, тъй че можеха да очернят всеки, който се изправи против претенциите им за великолепие. На мен пък не ми пукаше за позициите им и непосредствено споделях всичко, което си мислех за тях. А нищо хубаво не мислех. И надлежно всички разклонения на умнокрасивитета – политически, стопански, медийни – не спираха да сипят огън и жупел по мой адрес. От 2013 година до ден сегашен е по този начин.
Съвсем естествено новото ми предаване „ Политически НЕкоректно “ също стана обект на техния яд. Умнокрасивитет използваше всяка опция, с цел да протръби „ какъв брой неприятно е това предаване “. В началото на 2021 година излезе един дълъг-дълъг отчет, отдаден на въпроса, дали Българска национална телевизия и БНР извършват публичните си функционалности. Подобни отчети се бълваха на кг от най-различни НПО-та, като главната им цел беше да пишат това, което се харесва на западните донори. В тези трудове постоянно биваха откривани и заклеймявани едни „ неприятни момчета “ и „ неприятни излъчвания “. Авторите на отчетите внушаваха, че въпросните персони „ пречат на демокрацията “, „ желаят да трансформират евроатлантическия избор на България “ и надлежно са „ доста рискови “. Прозрачната цел на сходни внушения беше, че би трябвало да се води битка с тези „ неприятни хора “, затова западните донори би трябвало да се бъркат непрекъснато за пари, с които да се финансира тази битка.
Както и в доста други сфери, и тук ставаше дума за пари. Либералните Неправителствени организации деятели си измисляха врагове, с цел да имат след това очи да врънкат западните си спомоществователи за още финансиране, което да подкрепя „ справедливата им битка “. В цитирания нагоре отчет ролята на „ неприятното момче “ беше безапелационно присъдена на мен. Обвиняваха ме във всевъзможни „ грехове “. Бяха написали, че съм защитавал Тръмп и съм подлагал на критика Байдън.
Изумяваха се от обстоятелството, че заемам антиглобалистки и антилиберални позиции. Особено мощно се дразнеха от позицията ми за Северна Македония. Съвсем естествено беше да се нервират. Авторите на отчета получаваха финансирането си от същите западни организации, които финансираха и тези, по документи български учени, които призоваваха България да спре да се тормози от лъжите на Скопие, да не обръща внимание на македонските исторически фалшификации в името на „ европейската интеграция на Западните Балкани “. Винаги когато четях сходни неща, изпитвах дълбока наслада. Подобни рецензии посочваха най-добре, че извършвам сполучливо задачата, която постоянно съм си поставял. А тя е да оборвам статуквото. Без значение дали е политическо, обществено, религиозно, полово. В „ Политически НЕкоректно “ непрекъснато се подгавряхме с господстващите евроатлантически клишета и това очевидно мощно дразнеше техните български пропагандатори.
Именно позицията ми по редица външнополитически тематики най-силно дразнеше демократичните цербери. Аз изрично отказвах да се включа в инициираното от евроатлантическите пропагандатори храчене на Русия, както и да величая финансираните от Запада съветски „ опозиционери “, като прехваления Алексей Навални. Ето какво написах във фейсбук във връзка следващата протестърска бутафория, разиграла се в Москва при започване на 2021 година:
Руските „ умни и красиви “ са съвсем като българските – досадно едноизмерни, претенциозно нарцистични, глуповато псевдогероични. Самовеличаят се, представяйки си, че сатанизирайки Путин, правят някаква изключително дълбока мисловна активност. Всъщност са клиширани до безсрамие. Между тях, несъмнено, има и такива, които задоволително добре осребряват своята опозиционност.
Залепили са се в точния момент към задграничните грантови схеми и са усвоили изкуството да се харесват на всяка задокеанска администрация – и на Тръмп, и на Байдън. И въпреки всичко ми се коства, че броя на „ потребните идиоти “, на тези, които „ ненавиждат гратис “, е по-голяма. Те се популяризират като рицари на свещената истина, като глашатаи на безкористността и по никакъв начин не осъзнават, че са амебоподобни марионетки на властови центрове в чужбина. А пък тези, дето се бяха събрали да „ пазят Навални “ в София, са най-гротескни. Ерзац на ерзаца, екземпляри, извадени от кунст камера, натъпкана с аномалии. Изпитват безгранично доверие в себе си. Прекланят се пред личната си простащина. Приличат на средностатистическа женица, повярвала, че е „ Мис Вселена “. Ако не друго, най-малко веселят публиката.
Тези и други сходни мои постове напряко изкарваха българските либерали от кожата им. Мен пък мощно ме дразнеше демократичното лицемерие по някои изключително значими интернационалните въпроси. Особено по тематики като отбрана на свободата на словото и на правата на хората да подлагат на критика властта. Която и да е тя. През май 2021 година доста нашумя един случай със арестуван жител на Беларус, който подлагаше на критика дългогодишното ръководство на беларуския президент Александър Лукашенко. Опозиционерът се наричаше Роман Протасевич, подлагаше на критика Беларус от комфортната Полша и беше арестуван, откакто самолетът, в който пътувал от Атина, беше заставен да кацне на летището в Минск. Всички европейски и американски политически водачи приканиха задържаният да бъде освободен и заплашиха Беларус и нейния президент с тежки наказания.
Щях да допускам в искреността на тяхното отвращение, в случай че бяха реагирали със същия жар при всички сходни обстановки в недалечното минало. Например в оня случай, когато през 2013 година принудително беше партерен самолетът на боливийския президент Ево Моралес. Принудиха самолета да кацне, а след това го и обискираха, тъй като имаше информация, че в него пътува Едуард Сноудън. Тогава нямаше възмутителни заявления във връзка това очевидно нарушение на всевъзможни писани и неписани правила. Нямаше специфични съвещания на брюкселските служители. Нямаше закани за наказания. А Едуард Сноудън заслужаваше доста по-голяма отбрана от това беларуско тамагочи. Най-малкото тъй като разкри една ужасяваща картина на подслушване и следене, основана от американските специфични служби.
Случващото се с създателя на Уикилийкс Джулиан Асанж също не провокира стихия от отвращение от страна на западния политически хайлайф. Човекът изкара седем години в посолството на Еквадор в Лондон, без да може да излезе на открито. От две години е в английски затвор, а отбраната му прави всичко допустимо да не бъде екстрадиран в Съединени американски щати, където няма да му се случи нищо хубаво. Както и на Сноудън. А точно с помощта на изнесените данни от Асанж ние научихме голям брой мръсни секрети на международната дипломация. Видяхме документи, които едно към едно демонстрират, че красивите приказки за отбрана на свободата и демокрацията са за непоправимите наивници, а огромната политика се движи само от персоналните ползи на великите сили.
Вероятно по тази причина представителите на тези велики сили не опазиха Асанж, а в този момент се мятат на амбразурата в отбрана на един подозрителен персонаж. Още през цялото време на тази сага въпросният Роман Протасевич не ми приличаше на воин и страдалец на свободното слово. Не ми се виждаше морално целесъобразно да си стоиш на мира в Полша, както правеше Протасевич, откъдето да призоваваш сънародниците си да се бунтуват против режима на Лукашенко. Само си представете картинката.
Разположил се е Протасевич комфортно пред преносимия компютър, пие си смутито и подбужда беларуските младежи да излизат на протест против властта в Беларус. А това на процедура значи, че тези хора ще бъдат бити и затваряни. Хайде, като си подобен храбрец, зарежи преносимия компютър и биозакуската и иди в Минск физически да протестираш, а освен виртуално. Но очевидно смелостта не е измежду качествата на въпросното лице.
След като споделих всички тези размишления в „ Политически НЕкоректно “, българският умнокрасивитет още веднъж ревна. Оказа се, че представители на тази обществена група има и измежду управлението на БНР. В радиото си имаме един така наречен Обществен съвет, който би трябвало да бъде връзката сред медията и гражданското общество. Председателят на това звено се оказа неприкрит соросоид.
Този човек непрекъснато звънеше на генералния шеф, с цел да му се оплаква от нещата, които приказвам в ефир. След коментара ми за западното двуличие в тази ситуация с Протасевич въпросният ръководител разгласява от името на Обществения съвет декларация, в която искаше публицистичната гилдия на стратегия „ Хоризонт “ да ме жигосах, а аз персонално да се извиня за думите си. За голямо страдание на този ръководител както управлението на програмата, по този начин и редколегията бяха безапелационни, че всеки публицист има правото да показва мнение в коментарно предаване, изключително когато е рамкирано като персонална позиция.
Всеки път когато разгорещено подчертавах цензорската същина на българските либерали и евроатлантици, когато обяснявах, че тези биха били най-непробиваемите комунисти, в случай че се бяха родили няколко десетилетия по-рано, Божан ме успокояваше с думите: „ Ама нали ти таман това искаше – да ги ядосаш, да ги докараш до нервност. Ето че и този път съумя. Така че не се вълнувай. Радвай се. “
Както в доста други случаи, Божан и по този пункт имаше право. А с изключение на всичко останало притежаваше удивителното качество да ме успокоява. Колкото и ядосан да бях, задоволително беше той да каже няколко фрази, с цел да се уталожи гневът ми.
Това, несъмнено, не беше толкоз учудващо. С Божан работехме повече от 20 години и можехме да се разберем с по няколко думи. Надявах се, че ще продължим да работим по този начин. Поне до моето пенсиониране, в случай че го доживеех, несъмнено. Бях по-голям от Божан със седем години и щях да се пенсионирам по-рано. Понякога се чудех дали няма да му е скучно в радиото без мен. Съвсем скоро животът направи тези разсъждения безпредметни...
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ